В главата ми се блъскат мисли, насам натам… както си искат, когато си искат. В съревнование с времето тичат сякаш някой ги преследва, колкото въздух им стига … а толкова им се иска да могат за малко да поспрат. Много са и толкова натрапчиво се опитват да изпъкнат на преден план – едни говорят силно, други тихо, но толкова ясно…. е и не непремено свързани една с друга или подчинявайки се на някаква логика, но… като свидетели на различни гласове, извират от моята същност.
Понякога носят на ръце една сякаш танцуваща в ушите ми песен, която чувам толкова ясно, все едно съм я била чула преди няколко дни… Това ме кара да се питам, дали умът ми не си играе с мен на криеница, не знам…., но песента май ми харесва…
Тя бива безпощадно заглушена от гласът на съмненито, дали наистина всичко е наред с мен. В конкурентна позиция с надеждата то няма никакви шансове да се наложи, която с пълно гърло, колкото и глас държи, се опитва да ме увери, че буквално вдишва моето личностно възвишение по върховете на себеотвърждаването ми. Само да не беше там и страхът, който така смело пригласяше. Не бива да си позволявам паузи, казва убедително той, светът под краката ми ще се срути и всичко, което така старателно съм изграждал, ще изчезне безвъзвратно.
Не стига това, а и убеждението започна да се намесва с аргумента, че според него също така, да се предваш означава да си слаб, и това направо тотално може да те довърши. Най-накрая заключва очакването, че е абсолютно ясно щом постигна всичко, което се очаква от мен, целият свят ще разбере и види колко съм силен, единствен и неповторим. Какъв невероятен шанс, който не е за изпускане!
Сълзи ме карат да почувствам, че стоят в готовност да потекат по бузите, което всъщност според убеждението никак не е допустимо. И всъщото време ми носят едно нежно шептене у мен, не е ли време да пусна безсилието, чувството, че не съм достатъчно добър и стремежът за перфекционизъм, за да ми бъде помогнато… След този настойчиво и деликатно поднесен апел гласчето обяснява скромно, че е забравило да се представи. Неговото име още по рождение е толкова ясно, като звездите под небето
– Копнеж за обич.
Обич било презимето му, тъй като са много близки с обичта, почти като роднини и можело едни други да се приветсват и приканят да излязат на преден план, ако човек си пожелаел да говори с тях…
Вземал ли си си време да послушаш различните изкази на различните перспективи у теб?
Какво би мислил, че би им /ти казала „Обичта“ ?
2x пъти в месеца, в сряда / на 10.07 и 24.07 от 11 ч до 12 ч / – безплатен пробен час
За записване:
