Повечето от проблемите в живота ни, се уповават на вътрешни конфликти, които изпълват ежедневието ни.
Едва ли дори ги осъзнаваме, освен че усещаме в повечето време ярост…

• Как решаваме тези конфликти, щом не ги осъзнаваме?
• Какъв е най-правилния подход за нас, каква е вътрешната ни нагласа и какви са нашите очаквания?
• Как сме действали до сега ?

Избавление извън нашите умения, сили и воля?

Стремеж по всякакъв начин да премахнем болката – там някъде отвън?

Желание за мъст, избягване, преструване, подтискане?

Истинският път на  личностната промяна е отвътре навън и изисква готовност, човек да се конфронтира с вътрешния си свят.

Нашите очaквания са в повечето случаи неосъзнати и тясно свързани с дълбоки изконни потребности – да бъдем обичани, видяни, разбрани, утвърдени в това, което сме като ценни човешки  същества. Докато очакваме тези потребности да бъдат задоволени отвън, оставаме често още незрели деца, жертва на външните обстоятелства.

Процесът да заобичаме себе си и да си спомним кои сме, изисква самоопознавателна работа над себе си, радикална промяна в начините ни на мислене, на чувстване и на действие:

Когато някой ни нарани, питаме ли се какво точно ни боли, от къде идва болката ни?

Понякога дори и без обида, интерпретираме изказванията, отправени към нас като атака. Нашият неосъзнат начин на мислене към самите нас, който ни се потвърждава от някой човек отвън, ни кара да чувстваме тази странна болка в емоционалното ни тяло, за която няма обяснение на физическо ниво. Обикновено се настройваме към този, от когото обидата идва или реагираме по някакъв друг нездравословен начин. Фактът, че отдаваме внимание, че в  гърдите чувстваме пробождане е достатъчно потвърждение, че някъде вътрешно в нас носим тази „болна“ енергия на оскърбление. И колкото повече и се отдаваме, толкова повече я утвърждаваме.

Представата или вярата, за това какво сме, кои сме, какво мислим и чувстваме относно себе си – това е което ни боли. В един момент тази вяра ни се представя в реалността – не защото е истина, а защото сме допуснали да я утвърждаваме в себе си. Това е отговорността, която носим към себе си, защото зависи единствено от нас самите дали искаме да променим това наранено утвърждаване в себе си и да преначертаем съответно нашата нова реалност – да можем здравословно да показваме нашата същност и да изказваме свободно къде са границите ни.

Всяко отношение, което идва към нас отвън, е огледало, какви възприятия носим подсъзнателно у нас, но и не само, а и откъде идват тези или защо? И най-важното да се научим какъв е пътят за промяна.

Защото път има!