Комуникация със самите нас и важната роля на вътрешното ни самонаблюдение.
Да говорим на или със себе си е пълна лудост!?!
Така твърди целият свят, а всъщност всеки един от него би откачил, ако не би вършил това.
Да говориш със себе си е нещо съвсем нормално и екзистенциално за оцеляването на здравето на психиката. Вътрешният диалог – комуникацията със себе си е първородна емоционална човешка нужда – вниманието към себе си – вниманието, което търсим толкова страстно и упорито още като новородено от околните!
Всички хора водят в повечето случаи несъзнателен диалог със себе си. И фактически човек провежда хиляди монолози или диалози на ден, докато не заспи и отново се събуди на сутринта.
За първи път установих съвсем съзнателно своя вътрешен монолог, отивайки на Йога – Медитация в един клуб в Мюнстер (Германия), където живях по – голямата част от живота си. Още в първата минута установих, че нещо странно се случва в „мозъка“ ми. Всички мълчаха и аз мълчах, но започвах все по-силно да „чувам“ мислите си. Тези ми казваха: „Просто стани и си вземи килимчето из под теб и изчезвай от тук… тази тишина не се понася.“ Дефакто не понасях факта, че бях принудена мълчайки да „чуя“, че си говоря сама. Е, винаги знаех, че това е така, но в този случай се уверих напълно. В смисъл, че го бях приела за нещо съвсем естествено и разбиращо се от само себе си, но този път можах да проследя с голямо внимание мислите си и разбрах, че всъщност – това е нещо, на което бих отдала повече внимание в бъдеще. За какво, за кого и как мисля, ДОРИ за себе си. Открих първите крачки на рефлектирането върху себе си. Този интересен факт активира между другото интензивността на сънищата ми. И комуникацията между подсъзнанието и съзнанието се засили. Но тук навлизам в една друга тема.
Защо някои хора не спират да консумират информация отвън? Защо има такива, които се страхуват да пробват да медитират или да останат насаме със себе си?
Най-вероятно – страх да се сблъскат със себе си, да се „видят“, да се „чуят“ отстрани. А това е първата крачка към самонаблюдението и себеопознаването. Дълбокото себеопознаване може да трае цял живот и да доведе до това да заобичаш истински себе си – за мен лично това е призвание да се научиш да обичаш, да се излекуваш и новородиш… Тогава светът започва и отвън да се подрежда. Човек е свикнал да търси щастието си навън, което води до омагьосан кръг.
Някои хора успяват да спрат мислите си, медитирайки – и изживяват някакъв вид просветление – за мен лично просветлението се постига, наблюдавайки се и работейки върху мислите си, върху себе си. Мислите и наблюдаването им, овладяването им, са само един компонент на вътрешната работа. Той е неизбежно свързан и с работата с емоциите, с подсъзнанието, неразгаданите несъзнателни начини на поведение, разминаването на чувства, мисли и действия, което води до това, да постигнем това, което не искаме да ни се случи и не искаме да изживеем… В това човечеството се „усъвършенства“ от край време. Сега е време да прекъснем тази лудост, да вярваме, че нормалното е лудост… да вярваме, че погледът навътре към душата е лудост, там където се крие истинската ни сила.
И няма значение откъде се започва, ако имате желание да започнете от някъде, можете да ми пишете чрез контактната форма.